Любовта на мъжа минава през стомаха. До вчера силно се съмнявах в това твърдение, но днес- споделям с Вас тази история.
Аз съм сериозно скарана с готвенето. Кухнята ми е пълна със всякакви уреди, здравословни храни в пакети, множество подправки от всички краища на света и перфектно лъсната печка (която е и първият признак за рядката ѝ  употреба). И така, всички мои приятели знаят за „любовта“ ми към готвенето и тънкото ми чувство за хумор по темата, затова ми подариха огромна тенджера и три, според тях, изпипани рецепти подходящи дори за балъци. Посмяхме се дружно за моя сметка след, което я прибрах в шкафа. След като стоя почти година непокътната, реших да я тествам, заедно с теорията за любовта на мъжа и от къде точно минава тя.

Е, резултатът от експеримента е ъхъм … как да кажа … , след като чак се навих да споделя…не знам от тенджерата ли беше, от рецептата ли или от нещо друго … но вече ще я вадя по – често. Опитайте и Вие, и споделете резултата …

Нужни продукти:

Тенджера: 28см., тежи поне 2 кг. (чугунена от LAVA)
Пресни малки картофки: 1 кг.
Цяло пиле
1 бира в нисък кен
Масло
черен пипер, сол, други подправки на вкус, пресен чесън и копър.
Всичко се слага в тенджерата в следния ред:
– отваряте кена с бира и го слагате в средата;
– слагате пилето върху него да застане право;
– намазвате пилето с масълцето, солта, малко черен пипер и други подправки, които обичате (понеже съм скарана с подправките го намазах с готова подправка за пиле);
– около него слагате картофките (добре измити и цели);
– поръсвате ги със зехтинче/олио;
– поръсвате ги с нарязания на ситно копър и чесън (аз ги минавам заедно през робота за по – лесно);
– слагате във фурната да се пече (без капак) на 200 градуса.
Понеже хич не ги разбирам тези работи и не засякох време. Печете, докато пилето се зачерви и започне да се отделя лесно като го набодете. Картофките и тях ги тествах на няколко пъти, докато омекнаха добре.

Сервирах направо с тенджерата, като доказателство, че вечерята не е поръчана от някой любим ресторант, а лично завъртяна от мен. Нататък няма да разказвам …
Да Ви е сладко!

LAVA България: изпратено ни от Мария.

П.П. Благодарим ти, Мария, за споделената история и рецепта!

Когато през 1900 година в Париж Andre Jules Michelin публикува за първи път пътеводителя Мишлен едва ли е предполагал, че стотина години по-късно той ще се превърне в емблематичен начин на оценяване на най-добрите в световен мащаб ресторанти и техните готвачи.

Историята на кулинарният пътеводител звучи като приказка: двамата братя Мишлен развиват техния бизнес с продажба на автомобилни гуми от самата зора на тази индустрия в Европа и както можете да си представите, по това време търговията се е движела основно от търговски пътници, които са обикаляли от град на град, за да предлагат своите продукти. Те пътували със седмици, убеждавайки малкото собственици на това чудо на техниката автомобила и обяснявали необходимостта да купят качествени гуми. По време на тези пътувания, те си записвали в кой ресторант е най-вкусно, къде сервитьорът не лъже и е любезен, къде виното е по-хубаво и си ги отбелязвали с звездички. Когато си сменяли маршрутите, по които пътували си разменяли малките книжки, в които записвали тази информация, за да може новият търговец да се ориентира по лесно къде да обядва и къде да пренощува, а той от своя страна допълвал нови и нови места.

През тези години във Франция имало едва 3 000 автомобила, всяко излизане на път е било малко предизвикателство и не винаги завършвало в плануваната крайна дестинация, поради всякакви проблеми от техническо естество, които спохождали шофьорите. Това била и причината братя Мишлен да опишат в една малка книжка всякаква полезна за онова време информация, която би им помогнала на път, като например, кой път е павиран, къде има сервиз или бензиностанция, къде може да ти сменят гумите и успоредно с това къде могат да пренощуват и да се нахранят, ако и това им се наложи, пътувайки из страната. Така се появил и първият пътеводител на Мишлен, първоначално се предлагал безплатно, но от 1920 година започнал да се продава. А за първи път през 1923 година се появява и отделна секция “Ресторанти”, с което се поставя началото на така коментираната и до днес класация.

Три години по късно се появява и оценяването на всяко заведение със звезди, заимствано от търговските пътници, като са маркирали срещу адреса на ресторанта звездички според тяхната оценка. Първоначално малкото книжле било синьо на цвят, но от 1931 за почва да се издава с червени корици и остава така и до ден днешен, с което си спечелва прозвището “червеният гид”.

Много е интересен начинът, по които става самото оценяване на заведенията. Специално обучени инспектори под прикритие посещават и оценяват местата за хранене по различни критерии. Най-добрите от тях се сдобиват със специалната звезда. Максималният брой звезди, които Мишлен присъжда, са три, но с такъв брой могат да се похвалят много малко сред най-добрите ресторанти в света. Повечето включени в пътеводителя заведения нямат дори и по една звезда.

Според Мишлен, една звезда е маркер за ресторант сметнат за “отличен”, две звезди предполагат че “си струва да се отклониш от пътя”, а три звезди означава “изключителен ресторант”, за който си заслужава да планираш отделно пътуване. Оценяването се извършва единствено и само на храната, която се сервира. Абсолютно никакво значение няма обстановката и интериорът на заведението, иначе казано, може да са инвестирани милиони в един ресторант и той никога да не получи желаното призвание. Скорошен пример за това, е случай през 2009 със закусвалня в Хонг Конг /Tim Ho Wan/, предлагаща ястия струващи около долар получава първата си звезда Мишлен

Самото оценяване се прави от анонимни инспектори, които изказват своето професионално мнение спрямо пет критерия: “качество на продуктите”, “майсторство във вкуса и приготвянето”, “личен почерк на кухнята”, “съотношение на цена/качество” cи “постоянство в качеството”. Звездите на на Мишлен са изключително трудни за получаване и мечтани от собствениците на ресторанти, както и от техните готвачи, но още по-трудно е тяхното запазване.

През 2003 г. 52-годишния шеф готвач Бернар Лоазо се самоубива поради неоснователни слухове за лишаване на неговия три звезден ресторант с от една от звездите му. По-късно създателите на анимационният филм “Рататуй” дават душа на своя герой Огюст Густо, използвайки тази трагична история.  Друг факт е, че когато на един от ресторантите на известния британски шеф Гордън Рамзи са отнети две звезди от три такива, той се разплакал, споделяйки че чувството е сякаш те напуска любима жена.

Мишлен не е само отличие от висока класа кулинария, днес тази класация предопределя лайфстайл и се наслаждава на изключително отбрана публика и много заслужени аплодисменти. А призванието отличава най-добрите в бранша.  Въпреки това, редица световно признати с класата си шеф готвачи не се стремят към звезда Мишлен, дори връщат присъдена им такава, имайки своите основателни причини.

Източници:

webstage.bg

vanityfair.com